публикувано в ЛЛЛ@новини, е-журнал, бр.5/2011

От майки за майки: вашите истории

Слънчева пролетна сутрин. Пия кафе и си ям овесените ядки. Токущо приспах малкия, каката вече се събужда, таткото снощи беше на рожден ден и едва ли скоро ще стане. На пръв поглед всичко изглежданормално, спокойно. Гледам  семейството си и не мога да не се усмихна.

През живота си имаме различни приоритети, борим се с разнообразни проблеми, опитваме се да спечелим различни каузи. Но за всяка жена има едно нещо, което щом се появи обсебва света, мислите, живота и – детето (било то едно, две или  повече). Аз съм от тези жени, които са готови да направят всичко стига да вярвам, че е за доброто на най-скъпото ми. След около седмица ще изтече периодът, в който може някой от семейството ми да преболедува морбили. Защо ли? Ами най-малкият член на нашето семейство, точно на Великден, изкара тази шарка. Само на пет месеца е, а тогава дори беше на четири. Какво да ви кажа – сърцето ми се пръскаше от притеснение и страх, толкова е малък и толкова болен, ами ако настъпят усложнения! Никой не ти дава гаранции просто чакаш и си обичаш човечето, не спирах да го
кърмя – колкото иска и когато поиска! Е, и това мина, по мнението на докторите го е изкарал много леко и според мен също. А защо морбили? Ами две седмици преди това бяхме в болница, а шарката бе като бонус от там. Малкият преболедува тежък вирус, който спомогна да развие двустранна пневмония. Не мога да опиша дори ужасът си, когато ни приемаха в болницата. Помня, че треперех и на въпросът на колко години е бащата, не можах да отговоря. Гушках го много, почти постоянно, радвах му се или просто казано обичах го силно, не спирах да го кърмя – колкото иска, когато поиска и въпреки съветите на мед. сестрите и на някои доктори, че така му вредя, въпреки “пожеланията” да не ми спре кърмата от притеснение в болницата. И това мина, не знаех какво ме очаква, но помнех през какво съм минала.

По мнението на една от многото докторки, аз съм изглеждала много спокойна, това било добре защото бебетата на спокойните майки се възстановявали по-бързо. Знаете ли защо бях спокойна или поне така е изглеждало – много просто, защото бебето ми беше спокойно – майката и бебето са свързани дори и след прерязването на пъпната връв. Може би се питате какво точно имам предвид и аз ще обясня – безпокойството на майката се предава на бебето, а неспокойството на бебето на майката.

Определено смятам, че майката е тази, която трябва да вземе нещата в свои ръце, но това не може да стане, ако не се вслушва в гласа на малкото човече, което безпогрешно усеща кое е най-добро за него, иска си го и не получава покой, докато не го получи. Кое ме насочи към тези размисли? Нещо, което обърне представите ми.

Започвам от края – две-три седмици преди да ни пипне кофти вирусът, отидохме в кабинета на личния педиатър на моите две деца. Тогава след мерене установихме, че малчо е наддал почти кило и двеста за период от месец. Очите ми се насълзиха от радост и гордост. А докторът заяви, че детето наддава правопропорционално на ината на майка си. Този изтекъл месец за мен и моето семейство бе тежък и дълъг, но периодът преди това бие всичките ми рекорди. Бебето повръщаше на фонтан всеки път когато поемеше дори минимално количество от няколко капки адаптирано мляко. Сменихме около пет или шест различни млека, различни марки – нищо не помагаше. Малкият изпадаше в ужас само като ги помиришеше. Нямаше и два месеца, толкова малък, толкова безпомощен и уязвим и в същото време категоричен и безкомпромисен.

Работата е там, че докато разбера какво ми казва, пробвах какво ли не, заведох го къде ли не, питах кого ли не, отчаях се! Имам един житейски принцип, към който се придържам в случай на нужда – когато не знам нещо отварям и чета! Така не си блъскам главата с излишна информация и винаги мога да разчитам на съвременни отговори на въпросите си. И сега в този критичен момент постъпих така. Четях какво ли не, но да намериш информация по-този въпрос е много трудно. Никъде не пише какво се прави, когато двумесечно бебе не иска да яде изкуствено мляко, а кърмата предлагана от майката не е достатъчна или поне така изглежда. Сменях едва по две еднократни пелени на ден, аканите бяха дефицит – на 4-5 дни я има един , я не, а на тегло бебенцето ни за двайсетина дни не бе качило и грам. Да гушкаш малкото човече,което плаче в ръцете ти от глад и да не можеш да направиш нищо е доста неприятно, карате да се чувстваш напълно безпомощен. В такива моменти точно мобилизираме силите си и се сплотяваме. Дебнеше ни страхът от гастроезофагеален рефлукс, така също и пилорната стеноза, оперативната намеса, дали ще оцелее това бебе – та то не яде!!! Повярвайте ми, за кърменето се носят легенди, но в този толкова труден момент никой нищо не можеше да ни помогне.

Докторите вдигнаха ръце, нямаше къде да ни изпратят вече, повечето и не бяха чували за бебе, което не иска да яде, а плаче от глад. А аз какво да правя, не мога да стоя със скръстени ръце, това е малкото ми бебенце, плачеше в ръцете ми, не можех да му помогна, плачех и аз. През целият този период не спирах да го кърмя въпреки, че тогава ми се струваше безсмислено. Гърдите ми бяха празни, бебето сучеше постоянно, а не гълташе почти нищо, изцеждайки не можех да покрия и дъното на бебешкото шишенце. Мъка! И от лекар на лекар, от изследване на изследване, диагнозата бе една – просто не иска “адаптето”, не е алергичен, няма патология. Това бе и преломният момент – помолих таткото ни да си остане вкъщи макар и за няколко дни, исках да ми помага и най-вече да ми е упора. Осъзнах, че кърмата, която макар и нищожна, е шансът за живот на бебето ми. Насочих всичките си усилия към едно единствено нещо, а именно да повиша лактацията, ако не е късно за това. Но как да стане – макар това да е втората ми среща с кърменето, знаех за него следните неща – раждайки, предлагаш гърда на новороденото, колкото се може по-скоро. Дори да ти се струва, че няма нищо – не се отказваш. Млякото идва до два три дена. Кърми се на интервали от около два до три часа в зависимост от бебето.

Кърми се и през нощта, ако бебето иска. Няма понятия като рядка кърма – тя отговаря на възрастта и потребностите на кърмачето. Не се предлага вода, чай, захар и се захранва едва след шестия месец. Това е! Но и аз като мнозина смятах, че кърмата може просто ей така да си спре и какво си мислех – ще кърмя докато има мляко после има адаптирано мляко, пък и нали ще почне да яде пюренца, кашички. Така и аз ще мога след кърменето да почна диета , за да си вляза в нормата, а и нещо, от което ме е срам , но е факт ако искам ще мога отново да почна да пуша, няма да съм вързана за бебока без право на собствен живот.

Хмммм……..самата аз пишейки си се надсмивам – та бебето ми е най-важното нещо на света. Това е периодът, в който мога да му дам най-ценната храна. Това е времето, когато трябва да съм до него без да се отделяме. Аз съм му нужна, дори само с присъствието си. Природата все още бе на моя страна, а сега накъде? Отворих сайтът BG-Mamma, намерих подфорум за хранене с адаптирани млека. Споделих проблемът и ме препратиха в кърмаческия форум и там стана чудото
(не преувеличавам) – много майки и ЛЛЛ консултанти по кърмене ни обърнаха внимание. Всяка сподели своя опит, даде съвет и ни насърчи. А аз повярвах, че ще стане, усещах го, знаех че ще се получи! Извърших мой личен подвиг, превъзмогнах себе си, преодолях всички погрешни и объркващи ме съвети. Повече от месеци почти не спях, стоях на
стола за кърмене с часове и с дни, но знаех защо го правя и виждах положителните резултати върху бебето ми. Преди да ни премери докторът, аз вече знаех, малкият се промени – изглеждаше различно, чувстваше се различно и се държеше различно.

Часове след като родих го сложих на гърдата си, но около три дни след това гърдите ми бяха страшно разранени. Плачех всеки път щом захапваше зърното. Единственият лек бе с времето зърната да “загрубеят”….Ако исках да не го кърмя, още тогава щях да се откажа, но не исках да е по мое решение, оставих нещата просто ей така и ако бебокът не се бе заинатил нямаше да се кърмим и до този момент. Просто трябваше да повярвам, че мога и най-вече, че искам да го кърмя!!!

Нашата история не претендира с уникалност или особен драматизъм. Благодаря на най-близките си, че просто бяха до мен и помагаха с каквото могат. Извинявам се на дъщеря си ако се е почувствала пренебрегната. Ако с преживяното от нас променим мисленето дори на една майка по отношение на кърменето и дарим на едно бебе кърма за нас ще бъде успех.

Вечер съм уморена, на предела на силите си, но заспивам удовлетворена и спокойна!