Jennifer Noll
Pass Christian MS USA
From NEW BEGINNINGS, Vol. 23 No. 3, May-June 2006, pp. 114-115.

Понякога кърменето не е за приятните чувства,  гушкането и гледането в очите. Понякога кърменето е за оцеляване, за това, дали бебето ти ще доживее първия си рожден ден или не. За някои това твърдение може да изглежда твърде драматично, но за тези от нас, които са преживяли урагана Катрина, е факт. Също така ще предупредя хората. Моята история ще бъде трудна за четене.

На 27-ми август 2005, се събудих, за да приготвя децата си да отидем на Световното Честване на Кърменето (Световната Седмица на Кърменето, ССК) в Билокси, Мисисипи, САЩ. Както винаги, гледах новините докато обличах и хранех децата си, тригодишната Бетси и Ейзлинг, почти 6 месеца. Това, което видях, ме уплаши. Ураганът Катрина беше в Мексиканския залив, прокарвайки пътя си към дома ми в Пас Крисчън, Мисисипи. Тогава разбрах, че ще трябва да се евакуираме. Домът ни е в зоната на наводнението, и въпреки че никога не се бяхме наводнявали, се евакуирахме за всеки ураган, който дойдеше към сушата. Бурята беше главната тема на разговор по време на срещата по случай ССК и на обяда след това. Въпреки, че всички бяхме обезпокоени, нямахме идея колко лошо ще бъде.

На следващия ден със съпруга ми натоварихме децата, няколко ката дрехи и семейните снимки във нашия ван. Родителите ми заедно със сестра ми, съпруга и и десет-месечното им дете се евакуираха заедно с нас в дома на роднини, намиращ се на над 160 км навътре от брега. На 29-ти август изчакахме бурята там. Дори и толкова навътре от брега, колкото бяхме ние, гледах как дърветата в двора бяха събаряни от вятъра и гледахме репортажите по новините докато токът спря. На следващата сутрин се отправихме на нашето бавно, тежко завръщане в Пас Крисчън, за да видим, какво е останало от домовете ни. Пътуването беше трудно. Трябваше да пътуваме по черните пътища, тъй като главните магистрали бяха блокирани за всички, освен за спасителните превозни средства. Трябваше често да спираме и да чакаме за хора с резачки да отрежат дърветата, които лежаха напречно на пътя. По време на тези спирания, аз кърмех Ейзлинг и успокоявах Бетси, която беше разтревожена от това, което виждаше през прозореца на колата. Трябваше да заобикаляме паднали електропроводи, а когато доближихме брега, трябваше да намерим алтернативни пътища, заради къща или купчина коли, блокиращи пътя. Когато пристигнахме в района, където живеехме, трябваше да обиколим малко, за да намерим път да влезем. Входът беше блокиран от нечия къща, която беше отнесена на пътя от основите си. Нашият квартал не изглеждаше да е много лошо засегнат. Улиците бяха кални и бяха разпръснати отломки, но повечето от къщите бяха с покривите си.

Обаче като навлизахме навътре в квартала, видяхме неща, които бяха много обезпокоителни. Лодка се беше настанила на пътя. Покъщнина стоеше върху покривите на къщите. Коли се намираха на места, на които знаех, че не бива да са. Дъхът ми спря, когато спряхме пред нашата къща. Камионът на съпруга ми беше на един метър наляво от мястото, на което го беше паркирал. Предната ни врата беше изкъртена от силата на напиращата вода. Бързо стана ясно, че водата всъщност е минала над върха на покрива ни. Таваните ни се бяха срутили и всичко, което ни беше останало, беше скелета на къщата ни. Обяснявах на дъщеря ми, която все още беше в колата, че къщата ни е „счупена“ и ще трябва да се поправи, когато сестра ми дойде пеша по алеята ми. Двете плачехме и тогава й казах, че всичко е наред, така или иначе мразех тапетите в банята. „О!“ – каза тя – „ Да не би да мразеше и банята?“ Започнахме да се смеем на ситуацията и тогава видях съседката си, Гено, тичаща нагоре по улицата.

Плачеше толкова силно, че ми беше трудно да я разбера и отне няколко минути, преди да ми стане ясно, какво се опитваше да каже. Върнала се от работа и намерила съпруга си и три годишния си син, удавени в дома им. Не можехме да се обадим за помощ. Мобилните ни телефони не работеха. Всъщност трябваше да оставим Гено, държаща сина си, увит в хавлия, докато ние отидохме да й намерим помощ. Помощта дойде на следващия ден.

На 31-ви август напуснахме дома на родителите ми, който беше претърпял само минимални повреди и се завърнахме в нашата къща, за да се опитаме да спасим някои неща. Оставих децата ми с майка ми за два часа, през които нямаше да ме има. Искрено се наслаждавах на климатика в колата. Това беше отдих от 35 градусовата жега, която търпяхме. Когато стигнахме до къщата ни, намерихме 78-годишния ни съсед, който не беше имал вода и храна 3 дни. Той оцелял на втория етаж на дома си, където стоял в 1,5 метра вода 12 часа. Дадохме му каквато храна и вода имахме с нас и направихме всичко възможно за го убедим да напусне разрушената си къща и да отиде в подслон. Също така трябваше да кажа на следователя кои къщи на улицата ми да погледне за тела, тъй като знаех кой е останал и кой се е евакуирал. Гледах как петима мои приятели и съседи бяха изкарани от къщите им в чували и поставени в задната част на пикап. В този момент със съпруга ми решихме да вземем децата ни и да предприемем дълго, страховито пътуване, за да останем с роднини в Нашвил, Тенеси, САЩ. Тръгнахме с половин резервоар гориво и без идея къде ще можем да намерим още. В края на краищата успяхме да намерим гориво в Алабама и пристигнахме в Нашвил на следващия ден, където останахме за 10 дни, докато електричеството и водата бяха възстановени.

Къде в тази ситуация е важността на кърменето на бебета и малки деца? То ни помогна да оцелеем. Изключително кърменото ми бебе остана хидратирано в непоносимата горещина. Не трябваше да се притеснявам за забъркването на адаптирано мляко в момент, когато не можехме да се изкъпем или пък да пуснем тоалетното казанче. Също така, докато спяхме в палатка в двора, ритмичното сучене на дъщеря ми ме успокояваше през нощта. Три годишното ми дете реши да суче отново за това кратко време и можехме да споделяме тази утеха. По-късно приятелките ми от Ла Лече Лига ми разказаха техните истории, точно толкова драматични, колкото и моята собствена. Една жена дори кърмила две бебета, които не били нейни, тъй като майките им не можели да намерят адаптирано мляко  през първите дни след бурята. Колко по-добро може да бъде кърменето от това?

Когато се върнахме от Нашвил и започнахме да събираме парчетата от живота си, разбрахме, че нашите членове на Ла Лече Лига от цялата страна са ни се притекли на помощ. Тези от нас, които са претърпели големи загуби, получиха храна, дрехи, обувки, лекарства, играчки и дори неща като колички, седалки за кола и кошари.  Благодарна съм, че реших да кърмя и да се присъединя към Ла Лече Лига. Една вече ужасна ситуация би била още по-лоша иначе. Благодаря ви, сестри мои. Благодаря ви за вашите мисли, вашите молитви и вашата помощ.