Историята на Анета Атанасова
публикувано в сп. Кърменето от А до Я бр.1/2011
Може би за повечето от нас, майките, след като сме били известно време вкъщи заедно с детето си (независимо дали това време е продължило един месец, шест месеца, една година или повече) тръгването на работа е предизвикателство. Не че сме забравили как се работи (много бързо влизаме в ритъм и си припомняме основните трудови задължения) или че нямаме нужда и желание за социални контакти (несъмнено връщането на работа разширява възможността за общуване с повече хора извън детето и тясното семейно и приятелско обкръжение)… И все пак – трудности има. Ще споделя какви точно бяха моите преживявания и предизвикателства в този момент.
Върнах се на работа, когато дъщеря ми навърши една година. Но тогава се върнах за малко (работих няколко съботи по няколко часа, през това време баща й и сестра й я гледаха в близост до работното ми място) и след това си взех дълъг платен отпуск. Прекарахме заедно още 6-7 месеца, през което време се опитвах да се подготвим и двете за момента, в който ще отсъствам от вкъщи по шест или осем часа дневно. Честно казано, все още не можех да си го представя. До този момент бяхме се разделяли за не повече от три часа и то в много от случаите тя беше плакала за мен.
Малката ми дъщеря (за разлика от голямата, с която имах съвсем различен опит) беше не съвсем спокойно бебе. Изискваше почти непрекъснато внимание. Изключително активна, жива, буйна, емоционална, шумна…., изключително чаровна и прекрасна! До десетмесечна възраст през деня спеше само в слинг. Ако я оставех в креватчето й (нещо, което се опитвах периодично да направя), се събуждаше, в най-добрия случай, след 15 минути. Аз предпочитах да имам спокойно и наспало се дете, затова я гушках в слинга и така й осигурявах нужния дневен сън. Пък и аз бях свободна да върша през това време доста неща (да сготвя, да почета книжка, да гледам филм, да се поровя в интернет, да пия кафе, да се видя с приятелки…). През нощта спеше при нас (всъщност това и досега е така) и сучеше често (и това продължава и досега – близо половин година след връщането ми на работа, когато тя е на две години вече).
Абсолютно ясно ми беше, че няма как да не свикне с това да остава с някой друг, докато аз съм на работа! Но исках това да се случи без излишен стрес и за двете ни. Затова се опитах да направя няколко неща предварително:
Разреждах дневните кърмения като се опитвах да й предлагам често друга храна или напитка (през около 15 минути), да отлагам кърменето за „след малко”, предлагайки много интересна съвместна игра.
Не успях да постигна много. Разбира се, тези стратегии понякога работеха. Но само понякога. Все пак бях сигурна, че на тази възраст тя няма да остане гладна, дори и да няма възможност да суче, когато пожелае. За всеки случай (не само заради хранителната стойност на кърмата, но и заради емоцианалната такава), направих още нещо:
Започнах да изцеждам и замравявам в камерата на хладилника малки количества кърма, за да може, когато момиченцето ми поиска „мама няко” (млякото на мама), да й предложат такова.
Показах на дъщеря ми как изцеждам млякото в чашка и къде го слагам. Обяснявах й, че когато мама отиде на работа и баба се грижи за нея, тя може да получи това мляко, ако поиска. Впоследствие се оказа, че това не върши работа. На нея не й е харесало да пие млякото на мама от чашка.
Опитвах се да осигуря всекидневен контакт между дъщеря ми и баба й и дядо й, които щяха да се грижат за нея, когато тръгна на работа.
Ходехме им на гости. Те ни идваха на гости. Оставях я при тях за малко (един-два часа).
Опитвах се да я науча да заспива без сукане.
Това беше изключително трудно! Успявах, но много рядко. Все пак се успокоявах с това, че голямата ми дъщеря (с 12 години по-голяма от сестра си) успява да я приспи (понякога). Планирах да се върна на работа първоначално за два дни седмично. В един от дните щях да излизам по-рано сутрин, но да се прибирам около 15.00 часа. В краен случай можех да я приспивам тогава. Другият ден, в който отсъствах до вечерта, се уговорихме с голямата ми дъщеря да си бъде вкъщи по обяд и да я приспи. Планът ни се оказа удачен. Случваше се наистина точно така, както си го представях. Постепенно, след около 4-5 месеца, малкото ми момиченце вече можеше да заспива и с баба си.
Често си говорехме за това, че мама ще ходи на работа, а Ема ще стои с баба и дядо през това време.
Казах „често”, но всъщност се опитвах да не говоря само за това, сякаш е нещо изключително ново, страшно, неочаквано. Просто го споменавах понякога (дори не всеки ден) и обикновено не повече от веднъж на ден. И като говорех за това, разказвах какво ще прави Ема заедно с баба и дядо – ще закуси кус-кус, ще ходи на разходка, ще обядва супа, ще играят на топка с дядо, баба ще пее песни и т.н. Говорех за много конкретни неща, които на нея са й познати. Възпроизвеждах нейния режим, нейните любими занимания. Не пропусках да завърша с това, че „Вечерта мама бързо ще се върне и ще си гушне момичето!”
Когато останаха около две седмици до тръгването ми на работа, започнахме да четем две книжки (почти всеки ден): “Когато баба идва да ме гледа” и “Когато дядо идва да ме гледа”.
В книжките героите бяха мечета. На нея й беше много интересно! Всъщност аз не четях текста в началото, а разглеждахме заедно картинките и говорех като се опитвах да се доближавам максимално до нейния опит и преживявания. Като психолог знам, че вършат много добра работа и приказките, които могат да се съчинят и разкажат на детето. Добре е да бъдат приказки за животни. Като съдържание в приказката могат да се включат много моменти от живота на детето, което ще ги направи изключително вълнуващи, близки, а също така и полезни. Но на нас книжките ни вършеха добра работа и не съм разказвала такива приказки. А и при всички случаи вниманието се задържа по-лесно, когато има и картинки, които да илюстрират казаното. Няколко месеца по-късно дъщеря ми беше готова да слуша всякакви приказки, които й се разказват, дори и без да разглежда илюстрации. Но тогава, струва ми се, беше още малка за това. Тези книжки четях аз, но също така и баща й и сестра й. По-късно с баба и дядо също ги разглеждаха.
Големият ден дойде! Предишния ден й бях казала, че „Утре мама ще ходи на работа. Баба и дядо ще дойдат вкъщи.” И след това разказах отново целия й ден – с кого ще закуси, какво ще закуси, на какво ще играе, кой ще я приспи на обяд…и, разбира се, как мама много бързо ще се върне вечерта и ще си гушне момичето!
Както можеше да се очаква, тя беше плакала, но не безутешно. Вечерта беше спокойна. Поиска мляко веднага, щом ме видя. Едва изчака да си събуя обувките и да си измия ръцете.
Първият месец беше труден – и за детенцето ми, и за нейните баба и дядо. И за мен, разбира се. Имаше моменти, в които се отчайвах. Чудех се какво още мога да направя, за да се чувстват всички добре. Не бях сигурна, че успявам, но продължавах да правя следните неща:
Да приемам чувствата на Ема.
Когато й казвах, че на следващия ден ще ходя на работа, тя обикновено отговаряше, че ще плаче. Никога не се опитвах да я убедя, че не е нужно да плаче. Казвах различни неща, например: „Да, на теб ти е много мъчно за мама.” „Ти не искаш мама да работи.” „Искаш да си бъдем двете заедно цял ден, аз да не ходя на работа.” След това вече можех да продължа: „Да, но аз трябва да отида на работа. Ще се върна бързо вечерта и отново ще бъдем заедно цяла вечер и много ще се гушкаме и ще играем с кубчетата/с куклите/ще четем книжки/ще рисуваме.”
Да й предлагам начини за справяне със ситуацията.
Когато ми казваше, че ще плаче за мен, й предлагах, когато й е мъчно за мама, да отиде при баба и да се гушне в нея. И отново обяснявах кога ще си дойда, какво ще правим заедно. Баща й също се включваше като предлагаше и той този начин на успокояване, потвърждаваше казаното от мен.
Да играем на „Ходене на работа”.
Има много варианти на тази игра. Обикновено Ема е инициатор на играта. Но аз винаги се включвам, когато ме покани. Понякога играем като тя ходи на работа, а аз оставам вкъщи. Казваме си „чао”, кой кога ще се върне, на кого ще му бъде мъчно (и на двете), кога ще се върне тя от работа, какво ще правим тогава… Понякога тя взема куклите си със себе си, когато отива на работа. Разбирам намека й! Друг път ми ги оставя на мен и отива на работа сама. И двете изпробваме в играта различни варианти. В определени периоди играта се повтаря много често. След това като че ли тази нужда отпада.
Да успокояваме куклите й.
Това е друга игра, в която някоя от куклите й плаче. Когато попитам „Защо плаче?”, винаги ми отговаря „Мама”, т.е. „за мама”. След това играта отново има различни варианти – аз успокоявам куклата като я гушкам и й говоря – кога ще дойде мама, какво ще правят, когато дойде мама и т.н. Или се налага да дам мляко на куклата, за да се успокои. Понякога Ема кърми куклата си или само я гушка, за да не плаче.
Винаги й казвам, когато ще излизам.
Винаги я предупреждавам, че ще излизам. Казвам й къде отивам, колко време няма да ме има (нищо, че не познава часовника и няма такава ориентация за времето, каквато имам аз). Ако трябва да изляза по-рано сутрин и допускам, че няма да се е събудила, вечерта я предупреждавам, че на другия ден сутринта рано ще изляза.
Сега вече (както казах в началото, около 5-6 месеца след връщането ми на работа), Ема остава спокойна за цял ден с баба си и дядо си, баща си, сестра си. Продължава понякога да се разплаква, когато тръгвам, но то е за кратко. Храни се добре. Това не й пречи на кърменето обаче! Когато съм вкъщи, суче по-често. А също и нощем.
Аз се чувствам удовлетворена, че успяхме да минем през този период с минимално стрес и, в крайна сметка, с позитивни преживявания, наред с трудностите.
Мисля, че се справихме добре предизвикателството тръгване на работа. Сега обмисляме и планираме следващото – тръгването на ясла.