Историята на Христина Николова
публикувано в сп. Кърменето от А до Я бр.1/2011

Описах я доста подробно и се надявам тя да бъде за урок на други жени, за да не правят грешки като м
ен, но и да знаят, че дори да сгрешат, винаги могат да коригират нещата и да кърмят успешно.
Поздрави и благодарности за подкрепата на Ла Лече Лига!
Имах една лека и много приятна бременност, изпълнена с трепети и вълнения за срещата с прекрасното
бебче, което нося под сърцето си. Четох много, за да се подготвя за щастливия момент, защото ми беше за първи път и не знаех какво ме очаква. Проучих всички въпроси, свързани с кърменето. Гледах клипчета и рисунки за правилно
то поставяне на бебето на гърда. Живеех с мисълта колко прекрасно ще бъде всичко. Виждах в мечтите си един щастлив живот с бебето – естествено раждане, кърмене на поискване, прегръдки, разходки в парковете по цял ден и кърмене по пейките. Мислех, че ще се възстановя много бързо след раждането и всичко ще бъде като в приказка. Действителността се оказа малко по–различна. Разбира се, бях неописуемо щастлива от раждането, но имаше ситуации, за които се оказах неподготвена, въпреки многото четене.
Родих секцио в известна частна клиника в София. Секциото се наложи по медицински причини – поне така ме убеждаваха лекарите, а аз не посмях да им противореча и да рискувам с естествено раждане, въпреки че през цялата бременност бях твърдо убедена, че ще родя така. В края на бременността вдигнах високо кръвно, през цялата бременност следях развитието на един полип на влагалището, който стоеше на пътя на бебето и освен това се оказа, че в медицинския картон като трета по важност причина за секциото е вписана формулировката “възрастна първескиня” – на 36 години. Някак се примирих с всичко това, въпреки, че бях убедена, че нито съм възрастна, нито имам проблем, който да не може да се преодолее и да не родя естествено, но…..това беше положението.
Избрах тази клиника, защото при посещенията си там бях видяла брошури, които представяха позицията на клиника в подкрепа на кърменето. Очаквах, че ще има консултанти, които ще ме напътстват и всичко ще тръгне като по ноти. Бях напълно спокойна и сигурна, че всичко ще бъде наред.
И така въпреки доста трудната операция, високото кръвно по време на раждането и отоците по краката, които получих заради непрекъснатото вливане на физиологичен разтвор за избягване на страничните ефекти от упойката, аз бях извънредно щастлива. В момента, в който видях сладкото си бебче се почувствах на седмото небе. За съжаление, след като го извадиха в операционната зала, само ми го показаха и го отведоха, за да продължи операцията. Донесоха ми го чак след 6 часа в интензивното отделение. Той беше невероятно красив, просто съвършен! Беше си налапал цялото юмруче и го смучеше. Сладкото ми малко бебче имаше много силен инстинкт за сукане, но….на мен ми вливаха антибиотици и препарати за отводняване и сваляне на кръвното налягане и не ми разрешаваха да го кърмя. Почувствах се леко предадена. Мислех си, че в болницата – гприятел на кърменето” ще ми го дадат още на операционната маса (бях чела, че така се прави), но това не само че не се случи, а се наложи и допълнително да изчакам 48 часа преди да го закърмя. Естествено, през това време не ми дойде нито коластра, нито кърма. И естествено, веднага го бяха захранили с адаптирано мляко. Реших, че няма как, трябва да се съобразя с фактите и търпеливо да дочакам момента на първото кърмене.
И ето, на третия ден от раждането вече ми разрешиха да го кърмя. Гърдите ми бяха още меки и не усещах прилив на кърма, но все пак реших, че трябва да опитам. Бях чела точно как става това и бях гледала клипове и снимки как правилно да поставя бебко, но въпреки това се чувствах крайно неуверена. Все пак криво-ляво, успях да го поставя на гърда. Болката ме изненада, но го оставих известно време да суче. А той, миличкият се нахвърляше така настървено, че ме болеше още повече. В крайна сметка получих указание след като постои на гърдата да го дохраня с адаптирано мляко, тъй като така или иначе коластра още нямах. Шишетата с адапте се приготвяха прилежно и се поставяха в количките, на които спяха бебетата, така че ни бяха винаги под ръка. Слава Богу, че поне малките слънчица си бяха при нас в родилното отделение почти непрекъснато. Е, идваха и ги взимаха на всеки три часа за смяна на памперсите и преобличане, както и за някои други процедури, но им се наслаждавахме на воля.
При следващото хранене, все още твърде неуверена в това, което правя реших да извикам някоя от акушерките (мислех си, че те са консултанти по кърмене!!!) и специално да я помоля да стои при нас, докато закачам бебето на гърда. Чувствах се и леко притеснена, че кърмата ми не слиза, а нямам и капка коластра. И така, помолих една от акушерките, тя погледна как го поставям на гърда и каза: “Много добре!”. Попитах я: “Правилна ли е позата, правилно ли съм поставила бебето?”, а тя: “Да, точно така трябва.” Отново ме болеше и отново трябваше след известно време да дам адаптето на бебко, тъй като ми казаха, че фактически не е изсукал нищо.
Реших, че ще трябва да чакаме, няма как и ще изкараме още един ден така. С настъпването на вечерта обаче, ставах все по–неуверена. Допълнително се стресирах и от това, че на жената, която беше в моята стая вече й идваше кърмата и гърдите й започнаха да се втвърдяват. За нея това беше второ раждане, но доста се паникьоса и нервничеше непрекъснато. Настана една суматоха, идваха акушерки и я гледаха, цъкаха с език и се започна едно суетене. Помагаха на жената да се цеди на ръка. Падна едно голямо натискане, чак гърдите и посиняха от всичко това. Тя се опитваше да се цеди непрекъснато и непрекъснато плачеше или се тормозеше за нещо. Накрая й връчиха една ръчна помпа за кърма и даваха указания. Едната акушерка й каза: “Изцеди се преди да храниш бебето!”, другата: “Изцеди се след това!”, третата: “Изцеждай се по малко между храненията!”. Всъщност проблемът беше не само, че й се препълниха гърдите, но и това, че бебето й не искаше да суче. В тази суматоха, някак моето кърмене не ги интересуваше. Казаха ми, че ей сега и на мен ще ми се препълнят гърдите, и аз съм била “на път”. Това ме притесни още повече.
На другия ден вече усещах определено напрежение. Гърдите ми започнаха да стават по-твърди и правех опити да кърмя бебчо, а това при твърди гърди и съвсем малко бебче е доста трудна задача. В цялата тази бъркотия с изцеждането на жената в моята стая, вече бях забравила всичко прочетено. Казваха ми да давам на бебето на всеки три часа да суче и аз следвах като сомнамбул тези съвети. В останалото време снабдиха и мен с една ръчна помпа, за да се изцеждам и да предотвратя евентуален мастит. Вземах си топли душове и се опитвах да поизцедя нещичко, макар и незначително. Получавах непрекъснато противоречиви съвети от акушерките. Една ми даваше окситоцин за накапване в носа, защото така се отпушвали каналите на гърдите. Друга ме съветваше да слагам топли кърпи…..Наистина коластрата потичаше, но изцеждането с помпата беше ужасяващо. Плачех и се опитвах да цедя. Питаха ме какво количество съм изцедила и винаги ме уверяваха, че е твърде малко и трябва да додам адаптирано мляко на моето слънчице. Така и правех. Живеех в стрес.
Бях изумена, че в частна клиника, в която заплатената сума за раждане е доста солидна, ме карат да се цедя с ръчна помпа. Зная, че в чужбина в родилните отделения се предоставят специални болнични електрически помпи с едновременно изцеждане на двете гърди. А тук никой не беше чувал за такива и смятаха, че са ми предоставили най-доброто. И понеже теоретичната ми подготовка беше сериозна, естествено е да се допусне, че предварително, преди да родя, си бях купила възможно най-добрата електрическа помпа за кърма за домашно ползване, която позволява най-нежно изцеждане на гърдите и има различни фази на имитация на сукане. Чудех се, дали да накарам мъжа ми да я донесе, за да се спре това мъчение с ръчната помпа. Питах една от акушер-гинеколозите, но тя ми каза: “Ааа, електрическите помпи много разраняват зърната на гърдите, не ти трябва! Цеди се с ръчната.”. Доверих се на мнението й и продължих с мъката. И така до изписването на петия ден от раждането. Не бях доволна от всичко, което се случваше, но пък имах прекрасно бебче и бях невероятно щастлива от това.
Най-сетне се прибрахме у дома. Бебчо беше огладнял по пътя от болницата до вкъщи и “нападаше” майка ми, която го държеше, докато аз си взема душ и се приготвя за кърмене. Най-накрая си гушнах малкото съкровище и му поднесох гърдата. Той я захапа яростно. Идваше ми да викам от болка, но някак се стърпях. След като се опита да суче известно време, заспа и така имах време да подготвя неговото легълце и мястото за кърмене.
Миличкият ми сладур беше от сънливите и трябваше да го будя, за да го кърмя. По указания от болницата гледах да минат 2-3 часа и изпълнявах “режима”. Раните по зърната ми бяха вече факт. Кърменето беше все по-болезнено. Чудех се какво да правя. Опитах се да чета в интернет и да си припомня това, което вече бях чела, но нямах много време. Бях си купила предварително мазило с чист ланолин и си спомних, че трябва да мажа с него. Започнах да го правя, но ….. от зърната ми направо течеше кръв.
На следващият ден дойде педиатърката. Прегледа бебчо. Всичко с него беше наред. Не знам защо си мислех, че педиатрите са и специалисти по кърмене и реших да й споделя проблема. Тя ми каза да продължа да му предлагам само неразранената гърда, а другата да изцеждам. Предупреди ме също така да внимавам бебето да не погълне кръв от зърната. Спазвах инструкциите и така постепенно се разрани и другата гърда. Вече благославях момента, в който ми хрумна мисълта да си купя помпата за кърма, защото стана неизменна част от ежедневието ми в този момент. Цедях и давах коластра на бебчо от шише. След това тръгна и млякото и продължавахме така. Все пак поне не давах адаптирано мляко.
Тъй като всичко това ме объркваше и притесняваше, реших да потърся консултант по кърмене.
Свързах се с една много мила жена, която дойде вкъщи – поговорихме, стоя при нас с бебчо, докато се кърмихме, помогна ми да коригирам позата на кърмене и ми показа някои други, които биха били удобни за нас. Показа ми как да се грижа да разранените си зърна и въпреки това да кърмя моето слънчице. Спазвах съветите й и лека полека нещата се оправиха. Предчувствах успеха.
Въпреки болките и трудното начало, продължавахме напред. Бебчо беше доста поспалив и трябваше да го будя. Никога не знаех кога е гладен и дали е време за кърмене. Гледах да е на 2-3 часа. Не сучеше много ефективно, а пък може би и аз много добре не разбирах сигналите му, затова и потърсих статии за това как да разбуждаме поспаливо бебче. При нас много не се получаваше. Той сучеше по малко и през повечето време спеше на гърда. Аз го пощипвах, масажирах, но той пак се унасяше и така си изкарвахме по час – час и половина. Като го оставех започваше да плаче и да си смуче юмручетата. Чудех се какво става, та нали току-що го бях гнакърмила”?! Реших, че вероятно са започнали коликите. Това беше около 10 – 12 ден от раждането. Обадих се на педиатърката, обясних й какво се случва и тя ни предписа капки против колики. Посъветва ни и да даваме по мъничко водичка. Бебко обаче не я искаше, така или иначе, слава Богу!
Преглеждах някои статии по проблеми на кърменето в нета, когато успявах да се добера да компютър, но все още се чувствах несигурна в това, което правя. Консултирах се с “кърмачките” от форум “БГ мама” и получавах някои указания. Пиех лактогонен чай, ядях сурови и овесени ядки и се опитвах да следвам съветите от нета. Нещата не се променяха особено и затова реших да споделя опит и с познати и приятелки, които имаха малки деца (на около година – година и половина). Тази идея се оказа една от най-грубите ми грешки. Тези жени не бяха кърмили успешно – едната – до 3 месеца с дохранване (след това “й спряла кърмата”), а другата до 1 г., но непрекъснато е дохранвала, защото “й е била много малко кърмата”. И двете ме посъветваха да дохранвам бебчо, защото: “Щом плаче и си смуче юмручетата след хранене, очевидно е гладен и няма достатъчно кърма”. Едната ми позната даже направи извода: “Така като те слушам, ти кърма няма да имаш много време, така че грабвай шишето!” и ме посъветва “Бебето обезателно трябва да има режим на хранене!”, а другата ми каза да не се притеснявам, че дохранвам, тъй като тя не познавала нито една жена около нея, на която да й стига кърмата.
Размишлявах много над това, то противоречеше на всичко, което бях чела. Помислих си: “Явно действителността е по-различна от писанията в нета и от моите представи за кърменето.”
Чудех се какво да правя. Продължавах да кърмя бебчо, но той си беше гладен всеки път след хранене. Реших, че е важно да си купим везна, за да следим как наддава, защото моите познати ми казаха, че не трябва да допускам да спада теглото му – те и двете са имали такива случаи и затова педиатрите на техните бебета са ги посъветвали да дохранват. Междувременно от време на време изцеждах последователно двете гърди, за да проверя какво количество мляко изпива бебчо. Така установих, че количеството е доста малко. Нали доста закъсня слизането на кърмата……
Наближаваше първата консултация с педиатърката. Обясних й как се кърмим и какво количество е млякото в гърдите ми. Тя потвърди, че е малко и на навършен 1 месец бебето трябва да изсуква два пъти повече мляко. Така че още веднъж ме убеждаваха, че трябва да дохранвам. От всякъде се потвърждаваше тази теза. Освен това, на моите притеснения, че се кърмим по 1 час, ми обясни, че каквото изсуче бебето през първите 7-8 минути, това е. Останалото време само си играе и разранява гърдите ми.
Пак звъннах на моите познати с бебета и те потвърдиха, че не бива да кърмя повече от 15 минути на една гърда, защото ще ми се разрани отново. А пък и гъбички можело да хванем – аз и бебето като се кърмим толкова дълго и не давам водичка. Едната имала такъв случай.
Една и съща информация се потвърди от три различни, независими източника. Бях тотално разколебана във вижданията си. Предадох се и започнах да дохранвам.
Бях се подготвила за всякакви ситуации. Предварително бях купила и шишета и адаптирано мляко “за всеки случай”. Оказа се, че бибероните на шишетата пускат твърде много мляко и бебчо се давеше и повръщаше, миличкият ми. За два-три дни с мъжа ми усетихме, че нещо не е наред, разбрахме какво е и проучихме кои биберони максимално се доближават до естествения вид на зърното на женската гърда. Така се постарахме поне да не се отбие съвсем нашия малък бебан, защото опасността беше реална. Започна да го мързи да суче още повече от преди. На всичкото отгоре беше склонен да прави големи паузи нощем. Това ме притесняваше и споделях с мъжа ми, той обаче се беше “консултирал” с негови колежки, съседки и пр. “компетентни лица”, които твърдяха, че щом бебето си спи, трябва да го оставим и да не го будим. То щяло да си се събуди като е гладно. Аз гледах недоверчиво и знаех, че не трябва да е така, но…и този път се съгласих с “общественото мнение”. Кърмата ми така и не се увеличаваше. Започнах да цедя по-усилено след всяко хранене, наблегнах на лактогонните чаеве и храни и успях да я поувелича малко, но пак не стигаше според таблиците за милилитрите мляко, които трябва да изяжда едно кърмаче на съответната възраст.
Усещах, че нещата се объркват тотално, а освен това и храненето на бебко си беше едно мъчение. Давах му да суче от едната гърда, 15 минути, от другата – 15 минути и след това преминавахме към дохранването. Отново изцеждах от време на време гърдите, за да знам какво количество мляко има в тях и колко допълнително да му давам.
През втория и третия месец някак се опитах да намаля дохранването с адаптирано мляко и постепенно го заместих с изцедена кърма (бебко спеше вече по цяла нощ, а аз ставах да се цедя, за да поддържам лактацията и да има кърма през деня за дохранване) и така докато стигнахме до около 80% дори 90% от дневното хранене да е само с кърма (адаптирано мляко се налагаше да давам само на 1 или 2 хранения и то в сравнително малко количество).
Храненето ни се установи трайно по този начин. Даже вече се бях замислила, дали като стане на 4 месеца бебан, да не спра да се цедя нощем, защото не се издържаше вече.
През четвъртия месец обаче, моят сладък малък мъж отказа да яде от шише – първо адаптирано мляко, а после и кърма. Плачеше и се тръшкаше. Плачех с него и аз. Правех всичко по силите си, за да му дам най-доброто, а ето че не се получаваше. Казах си: “Обичам го толкова много, а не разбирам правилно сигналите му. Защо ми се случва това?”. Не понасяше биберон и аз се чувствах като ужасен мъчител, когато му поднасях шишето към устата.
Естествено, реших че все пак трябва да се консултирам с педиатърката – тя ми предложи абсурдни неща – да слагам по една лъжичка кашичка в адаптираното мляко, за да се овкуси и да се хареса на бебко повече или пък още по-лошо – да му давам нощем в просъница шише с адаптирано мляко (ужас! Пази Боже!). В момента, в който чух това знаех, че съм “сбъркала адреса” и никога не бих последвала подобен съвет.
Оплаках се на майка ми и баща ми по телефона. Те милите се притесниха ужасно. И без това никога не им стана ясно защо се храним толкова сложно. Все ми повтаряха, че като са отглеждали мен и брат ми никога не са мерили какви количества ядем и не са се притеснявали точно колко наддаваме, а и двамата сме кърмени по година, година и нещо, захранени сме след 6-ти месец. Имах безусловната им подкрепа за кърменето. Те не ми даваха съвети и смятаха, че аз най-добре мога да се справя с отглеждането на детето си и най-разумно да подходя с неговото хранене. Това ми даде сили и реших, че няма да се предам.
И така, наложи се да храня бебко само с кърма от гърдите ми. Той се отвращаваше от всичко друго. През първите два дни започна да отслабва. Притеснявах се доста за това, но бях търдо решена, че си заслужава опита. А пък и нямаше какво друго да направя. По този начин моето сладко момченце ме постави на мястото ми. Освен това, вече беше свикнал да се храни на тричасов режим и не можеше да се адаптира към новото хранене. Но гладът не прощава, постепенно започна да се буди и нощем и да се храни по малко, но основните му хранения си останаха през деня.
Сега моят сладък бебчо вече е на 4 месеца и се храни само с кърма. Благодарна съм му, че е толкова прекрасен и ме научи как да го храня. В нашата кърмаческа двойка той беше по-опитният и знаеше кога и какво да се прави. На мен ми се наложи да се уча и именно бебето беше моят учител. То ме водеше и определяше правилата, въпреки моите неразумни действия.
Довършвам с писането на тази история и се кърмим отново. Той суче доволно и издава едни сладки, неповторими звуци. От време на време пуска гърдата, вдига поглед към мен, поглежда ме с цялата си любов в очите, усмихва се и ме дарява с най-прекрасното “а-гууу” на света, аз също се усмихвам и му казвам колко много го обичам. Сърцето ми се разтапя………Тогава отново се връща към гърдата и засуква с удоволствие…….
Благодаря ти, мое мило малко момче, благодаря ти, че ми помогна да преживея това щастие!