Възстановяване на автентичния модел на грижи за новороденото и кърменето

Кенгурова грижа

Нилс Бергман е завеждащ отделение лекар в родилен дом Моубрей (Mowbray Maternity Hospital) в Кейптаун, Южна Африка и има богат опит в прилагането на кенгурова грижа при болнични условия. Като разглежда кърменето в биологичен, еволюционен и антропологичен контекст, той дефинира понятието „автентичен“ модел на грижа за новородено и кърмене. Той също така описва как кенгуру грижата се вписва в този модел и каква роля следва да играят технологиите в грижите за недоносените новородени.

Д-р Нилс Бергман започва с дефинирането на термина модел – набор от основните допускания, мироглед или система вярвания. Той набляга, че моделът се определя по-скоро от такива неща като традиция, култура и опит, отколкото от наука или изследвания. Погледът върху общите черти по време на кърмене при бозайниците ни дава гледна точка за „автентичен“ модел на грижа за новороденото и кърмене, в сравнение със използвания в момента метод, който се базира на съвременните културни традиции.

За да развие автентичния модел, д-р Бергман се отнася към концепцията от биологията за „хабитат и ниша“. Нишата се отнася към поведението свързано с четири основни нужди – кислород, топлина, храна и защита, които трябва да бъдат задоволени посредством хабитата. Д-р Бергман обобщава проучвания, които обуславят, че естествения хабитат на новороденото човешко бебе е контактът кожа-до-кожа с майката. При всички новородени бозайници, които са били изучавани, се наблюдавало поведение, което следва определен ред, за да започне кърменето. Действията на новороденото предизвикват поредица от действия на обгрижване от страна на майката като реакция. Той набляга, че кърменето е ниша, или набор от предварително програмирано поведение, които са различни за всяко новородено бозайниче с оглед на хабитата. Или в хабитата на новороденото то получава кислород посредством дишането, топлина и защита посредством контакта кожа-до-кожа с майката и храна – чрез кърменето.

При новородените началото на процесът на привързване е много лесно да бъде нарушен. Отделянето на новороденото от неговата майка, води до поведение на „протест-отчаяние“, което включва стресови хормони, адренергичната (симпатична) нервна система и определени соматични или мускулни поведения. Протестът включва плач в дистрес и друго поведение, с което новороденото дава знак, че разпознава погрешния хабитат, в който се намира. Отчаянието представлява отдръпване, забавен сърдечен ритъм и по-ниска телесна температура, като успоредно с това се наблюдава увеличение при стресовите хормони, което се смята, че означава даване възможност на организма да оцелее извън хабитата. След като новороденото отново се намира в правилния за него хабитат (при майката), сърдечния ритъм и температурата се повишават, нивата на стресовите хормони се понижават. Така концепцията за хабитат-ниша има нужда от модел, според който майката и детето се възприемат като диада. Д-р Бергман добавя,

д-р Нилс Бергман

„Най-лошият враг на кърменето е раздялата“

Антрополозите имат теория, според която човешките бебета се раждат една година „по-рано“. При много бозайници, при раждането обемът на мозъка е 80% от размера му при възрастен индивид, докато при хората – той е едва 25%. Човешките същества не достигат 80% от размера на мозъка
на възрастен индвид едва на възраст около 21 месеца, или около 12 месеца след раждането. Има предположение, че това е нещо като еволюционен компромис с оглед намалената тазова структура при човешките същества, резултат от изправения вървеж на два крака, т.е. развитието на мозъка на човешкото новородено продължава и извън утробата. Правилният хабитат или място за да се случва това е при контакта кожа-до-кожа с майката, като кърменето осигурява човешкото мляко, което е уникално и пригодено към нуждите на „незрялостта“ на новороденото. До определен момент, тази незрялост може да се възприема като начало на прехода към хабитата, който отговаря на нуждите на незрялото човешко новородено.

Четири типа поведение на грижа при бозайниците
• грижа в скривалището – хранене на всеки 12 часа
• грижа в гнездото – хранене на всеки 4 часа
• последователна грижа – хранене на всеки 2 часа
• грижа на носене – хранене на всеки 30 минути или почти постоянно

Д-р Бергман също така преглежда антропологичните сведения и аргументи, че за човешките бебета следва да се полага „грижа на носене“, тема, която споделят на обяд с Джеймс МакКена („Защо обществото погрешно приема децата си за прилепи? Био-културна перспектива на ранните години от човешкото развитие и родителството“). Това включва почти постоянно носене на бебето, съвместен сън на майката и бебето, моментален отговор на призива за глад, често до почти постоянно хранене и кърмене за период от поне две години. Едва от скоро, в съвременното западно общество, грижата се е превърнала от „грижа на носене“ в „грижа на скривалището“, при която бебетата се оставят да лежат сами и неподвижни по възможност, храненията се извършват при режим, типичен за „грижа в гнездото“ и от бебетата се очаква да спят сами. Д-р Бергман твърди, че съвременния модел на разделяне на майката и бебето, е превърнал незрялостта на новородените от период на адаптация към хабитата в болестно състояние.

Осигуряване на оптималния хабитат е още по-важен за преждевременно родените бебета в сравнение с доносените и родени около термин според д-р Бергман. Майчината кенгурова грижа е практика, която предоставя на новородените техния естествен хабитат. При прилагането му се наблюдава по-висок процент на оцелели недоносени новородени в сравнение с други начини на гледане на такива бебета. Общото определение на понятието майчина кенгурова грижа може да включва три компонента: контакт кожа-до-кожа, кърмене и подкрепа. Формата на подкрепа варира и зависи от контекста. За доносеното новородено подкрепа може да се осигури от бащата, семейството, или медицинско лице, които следва да се убедят, че няма разделяне на майката и бебето, и че кърменето се случва. За недоносените новородени подкрепа може да означава ми по-сложна технологична грижа. Д-р Бергман набляга, че подобна грижа следва да бъде като допълнение към човешката грижа. Според опита му новородени на възраст 32 гестационни седмици се справят много добре без прилагането на технологиите и единствено с майчина кенгурова грижа.

Жива демонстрация на това как бебетата се носят от майките си като малки кенгурчета може да се види в Кейптаун. Бебето, само по пелена, е буквално завързано към голите гърди на майката с парче плат, което минава на ниво под ушите на бебето. Това като че ли удължава главата и врата на бебето и го предпазва от задушаване. Майката може да носи нещо като специална тениска, която увива по определен начин около тялото си и това на бебето – за да спомогне поза на бебето, която наподобява тази в утробата. Бебето е вързано дотолкова стегнато, че когато майката диша, тя притиска гръдния кош на бебето и по този начин стимулира и неговото дишане. В тениската на майката бебето е в среда богата на въглероден диоксид, което допълнително стимулира дишането. Препаската се поотпуска на всеки два часа и бебето се храни на гърдата или по друг подходящ начин. За недоносените новородени този тип кенгурова грижа се прилага през цялото денонощие. На майките се препоръчва да спят под ъгъл от 30 градуса, за да спомагат дишането и вестибуларната функция на бебетата.

Тъй като майчината кенгурова грижа изпълнява автентичния модел на грижа за новороденото, д-р Бергман казва, че това е подходяща грижа и за доносени новородени. Той проучва колко дълго
следва да се прилага тази грижа, като за момента споделя, че може би период от около 6 часа след раждането би следва да е достатъчен за физиологичното стабилизиране на бебето и за да се задейства началото на отговора на майчината грижа. Също така той предполага, че някъде около 6 седмици след раждането бебето може да е готово да излезе от този хабитат на майчините гърди и контактът кожа- до-кожа. Обикновено до този момент бебетата вече имат по-добър контрол на главата, кърменето е установено и майката се е възстановила след раждането.
Д-р Бергман прави заключение с това, че теорията за хабитата при човешките същества се развива от дете към зрял индивид, като хабитата се разширява от майчината гръд, през носенето, дома, селото или общността, страната и стига до целия свят!

Лиса Олбрайт, Остин, Тексас, САЩ
от: LEAVEN, Vol. 37 No. 5, October-November 2001, pp. 106-107.